Писател се гаври с Дружба 2

Снимка: dartsnews.bg

Писателят Калин Терзийски, който от години се пъне, белкем някой го забележи реши да се подиграе със столичния квартал Дружба 2, в свой разказ за вестник "Новинар". Вижте го и преценете сами дали е прав!

Ха-ха. Това Свети Никола 2 прилича на Дружба 2. Или на Младост 2. За всеки софиянец Дружба две си има свой образ. Думите, знаците, символите, значенията, формите. В главите ни, в душите ни е страховита плетеница от образи и значенията на тия образи.

За мен примерно Дружба 2 е някакво влажно и ниско място с бели блокове, неуютни и ноемврийски, в стените на които се просмуква хлад и болнав неуют направо из мръсната, пълна с неведоми боклуци, черна почва. Място на хиляди хора с кръгове под очите, които никога няма да познавам и точно това носи още сухота на сърцето ми – още една доза „Няма значение, нищо Няма значение“.

Това, че хората са толкова много и толкова чужди и без значение за нас – ни прави сухи и горчиви към живота.
Кара ни да се чувстваме като мравки в милиарден мравуняк, в който почти нищо няма значение. Или направо – нищо.

Казваме си така: Щом може да има някакви си хора, живеещи така скучно и некрасиво някъде си в Дружба 2, някъде си съвсем до нас – така незабележимо и незначително да си живеят… и все пак това да е Единственият им и Най-Велик и Най-Важен за тях Живот…
То в такъв случай Има-ли-значение-нещо-на-тоя-Свят?

Но нека ви кажа: Тоя начин на чувстване е толкова детински и глупав, че чак ми призлява.
Майната им на многото хора! На тоя свят няма Много хора.
Докато живеем потиснати от представата, че хората са ужасно много, и това, че са ужасно много, ги прави безлични и без значение… докато живеем с тая мъчителна представа, ние ще сме отчаяни. И дори личният ни живот ще изглежда нищожен!
Затова – плюйте на Многото хора!

Вгледайте се в Малкото хора. Тия, дето са около вас. И във всеки един открийте най- най- най-човешките черти. Кое отличава човек от камъка или от рулото тиксо? Според мен това, че човекът го боли. Така че – вгледайте се в болката на тия до себе си. И тогава горчивината и досадата от света ще изчезнат. И чувството, че Нищо няма значение, също ще изчезне!
Не гледайте многото, а отделните. И послушайте. Но не непрестанния жалък квик и ропот на стадото, а се вслушайте по-внимателно в тихите, отделни стонове на тоя, дето шепне в ухото ви, защото спи до вас.
Или ходи до вас по студените пътеки.

Та така за Дружба 2. Аз започвам да разказвам за Свети Никола 2, защото ей сега вече сме седнали – както помните от миналия път – на една трапеза. На моята трапеза на уличката "Лотос", на номер седемнайсет, в къщата на моите родители.

Поканил съм на тази трапеза свети Никола Мирликийски и всичките си татковци – Джон Ленън, Кърт Вонегът, Ницше, Толстой, Фройд, Мройд, Хемингуей, тоя, оня.
Всички, начело с моя биологичен (ето още една дума, водеща към много значения и образи –„биологичен“!) татко Никола.
Ще се получи разговор, надявам се. Аз правя интервюта с хора, с които по някакви незначителни причини, като смърт или огромна отдалеченост, не съм успял да се срещна. Но бих си поговорил с тях с удоволствие, ако…

Всъщност въпреки всички пречки, аз все пак си говоря с тях, защото умният човек знае – разговорите и с живите, и с мъртвите хора, и дори с измислените от самите нас – винаги протичат само и единствено в главите ни.

Говорете си с някого и ще видите, че разговорът с него тече в главата ви, а още повече – продължава да тече и много часове и дни, след като „действителният“ разговор вече е приключил. Ние наричаме това „разговорът с еди кой си звуча в главата ми още дълги дни“. Така де.

Всичко тече в главите ни. Каква чудна плетеница от образи и значения е там! Някои благословени хора умеят да извличат от тая чудна плетеница чисто щастие. Други извличат от своята плетеница, наречена душа, само страдание и мъка. Това е въпрос на воля.
И така. Свети Никола Мирликийски се е настанил на председателското място, сложил е на врата си кърпа, за да не накапе случайно богатата си везана дреха, и яде с лъжица някаква зелена каша, която майка ми е сложила пред него.

Заглеждам се – каша с гъби и спанак. Какви ги бърка моята майчица само! Тя е роб на великата стара традиционна кухня, не не… тя е жрица на тая кухня – в която Всичко се готвеше с половин литър чисто олио и няколко лъжици масло отгоре. И сол, и захар, и пипер, и мръвки, и хубави едри картофи, и какви ли не горещи земни изкушения! Всичко накуп! Истинско тържество на материята, химн за вкусовите луковици, галистомахче и сито похапване до припадък и мораво зачервяване на здравите пълни бузи!

Все неща, които – според съвременните хранителни фашисти - водят право в ада на страдащите от повишени липиди. Оха.
Родителите на моята майчица, нейните майка и татко, живяха до сто и лапаха още по-невъобразими неща! Та те понякога ядяха дори адски маргарин, пълен с фалшиви трансмазнини като атола Бикини – направо с лъжица!

Но всъщност в повечето време – освен в случаите, когато ядяха тежките си и величествени маслени гозби – те скитаха по гъсто засадения си с овошки двор, късаха си чудни плодове и ги ядяха, смеейки се на глупавия свят, с белите си, разкошни изкуствени зъби.

Та така де. В същото време маминка, моята майка, се води и от най-съвременните диетологични тенденции. Затова е направила кашата с половин тон пържено брашно в много масълце, но е сложила и зехтин (изкушавам се като някой стар писател баналист да напиша „зехтинец“), но пък е добавила и свръхполезен спанак. Милата ми майчица. Тя е една велика обединителка на старото и новото.

А нима всеки от нас – докато готви каша и слага и зехтин екстра върджин или въобще – като живее – не е обединител на старото и новото?
А свети Никола си хапва кашата със спанак и гъби и не му дреме. Ние също похапваме, някой вдига наздравица за Николовците, Ницше кашля, защото си влачи сифилиса и в отвъдното, всички се чукваме, пием и бърборим.

Свети Никола май също не яде месо. Погледна рибата и я бутна. Също като мен и Джон Ленън. Който седи точно срещу него на масата и го гледа с премрежен и нахакан поглед. Все едно се чуди за какво да започне да се заяжда. О, знам си го аз Джон. Та нима не съм прочел куп неща за него?! Бил голям заядливец и отворко. Как не са го били едно време? Да беше израснал в България – казвам си – сигурно кварталните келеши щяха да го спукват от бой.

- Мистър Никълъс – подхваща Джон Ленън, – вие раздавате… хм, знаете ли, аз съм милионер. Музикант съм…
- Знам бе, естествено – сумти и се усмихва свети Никола - той е много симпатичен старец, същият като татко ми е – кой не знае Джон Ленън!?
- Та искам да кажа… - продължава Джон – чрез това… раздаване… вие отричате богатите. Някак си. Не, не се изразих правилно. Тоест… Ето – богатият дава всичко. Нали така беше казал Иисус: дай всичко и тръгни с мен! Нали така беше казал? – и Джон се обръща за потвърждение към нас, останалите.
- О, да, да, именно! – размърдва се нервно Фьодор Михайлович Достоевски, на когото Ленън на три пъти успя да сгреши името и да го нарече Достиовски и това го определено го изнерви – Вие сигурно сте чел братя Карамазови… там, Альоша…

- Да, да – махва с ръка Джон Ленън, – та искам да кажа… нали ако богатият, примерно - аз – си раздаде всичко… нали тогава и той ще стане беден! И тогава ще иска някой друг богат да му даде? Ами ако и този друг богат вече е свършил тая работа?
- Коя работа? – куса с лъжицата свети Никола, татко ми му подава хлебче, правено от майка ми, светията го поема, без да си разменят и дума, свети Никола отопва със залък устните си и лапва залъка, поглежда към Ленън, нещо не е разбрал; той е стар човек, все пак храната го занимава повече от другото.
- Ами - коя работа! Ами ако вече и той е раздал всичко, което има?! На бедните, дявол да го вземе! – изсмива се Джони със своя прочут, нагъл смях. Ех, колко го обичам тоя квартален нахалник и хулиган!

- Вижте, мастър Ленън – доста сериозно го поглежда свети Никола, – вие вярвате ли, че хората някога ще се отърват от грубия си и безжалостен порив да Трупат и да Имат? Аз мисля, че това е просто едно добро пожелание…
И свети Никола оставя лъжицата си и се изправя назад, а миг след това продължава:
- Аз мисля… че и самият Иисус не е вярвал, че някога бедните… пардон, богатите (тук Фройд доволно се усмихва, защото е открил типична грешка в негов стил) въобще ще дадат каквото имат… пък даже не и всичко… ами поне – повечко…
- Аха, разбирам… - усмихва се Ленън.

- Не е вярвал – продължава свети Никола, - че богатите въобще някога ще започнат да дават… И затова – така, в един чисто пожелателен стил… мхм, да, чисто пожелателно така, като едно предизвикателство - им е казал: Абе я вие, богати копеленца, раздайте всичко там, каквото имате! Па плюйте на богатствата, мама му стара, и идвайте с мене и купонът да тече! Ха-ха (и светията се засмива на непривичните думи, които изрича). Просто пожелателно го е казал! Да ги избъзика, разбираш ли, да ги размърда тия лоясали души! Тия задници – богатите.
Че да не е луд Иисус да си въобрази, че някой богат ще си даде всичко!? О, Боже помилуй! Нали после Спасителят точно това разправя – по-скоро камила ще мине…

Ха-ха… просто се е избъзикал с богаташите миличкият ни Спасител! Така си мисля поне аз де.
И след тая дъга реч свети Никола скромно навежда очи, прекръства се и се захваща отново с чудната си каша с гъби и спанак, направена от моята свещена майчица.

- Разбирам, ясно ми е – кима с глава Ленън и изглежда доволен.
И всички ние вдигаме чаши и се чукваме, а свети Никола благо се усмихва.
И в тоя миг влиза моята прекрасна майчица и носи цял огромен шаран, с който може да се запуши и пробойната от торпедо в презокеанския лайнер "Британик" – пълнен с орехи и разни благоуханни треви, познати само на нея. И всички ахваме. Малко фалшиво, защото така е прието. Но все пак лапането си е хубаво нещо.
Ние – летящите и реещи се свободни души - обичаме лапането.

И разговорът ни се разпилява, минава на най-общи и приятни, дребни теми…
…и се смесва с дрънченето на чинии и чаши и скърцането на вилици в порцелана и хрипливото покашляне след блажна хапка и светлините неусетно се запалват, и музиката утихва, и после музиката спира, и Джим Морисън вече е заспал с лице на покривката, и гласовете ни заглъхват.
И пада нощ.